Милена бавно вървеше из широките улици на забързания,шарен град.Днес бе завършила средното си образнование и в този ден слагащ край на един от етапите в нашия човешки живот тя приличаше на фея!С изумително красиви къдрици ,изящно падащи из прекрасните и рамене,с черна дантелена рокля,идеално пасваща на малкото и тяло и дълбок,нежен поглед носещ чистотата на дете. Вървеше и се оглеждаше из уличните витрини,а минувачите,продавачите...изнервените шофъори чакащи из светофарите оглеждаха нея.Нямаше как да не е погледат поне за минутка.И да!-тя изглеждаше прекрасно.Приличаше на дама,но не можеше да разбере от кога това се нарича зрялост,а не естетика. Та години наред прикована от хормоните на пубертета вярваше,че е голяма,а когато тепърва бе разбрала,че е прекрасно да бъдеш дете училището е отпрати,а обществото обяви за пораснала.Системата ли бе погрешна?Животът ли несправедлив....Не знаеше,но пред нея и пред още хиляди завършили днес деца стоеше въпросът:”А сега на къде?”.И как трябваше да тръгне,когато не знаеше какво иска?Лошо ли бе това,безотговорно ли?Или пък бе най-нормалното нещо на света?!!Имаше ли отговор на тези въпроси...Сигурно не и за това без да има избор просто продължи да върви. Спусналата се нощ обляка града,прегърна и нея и взимайки пример от това как едно нещо измества друго тя реши да избере кое е най-важното нещо за нея.Нямаше идея как да го определи,но бе решена да го направи и малка усмивка се появи върху добре изразените и устни,сърцето и се отвори за надеждата,а една баба,седнала на тротоара се провикна с леко дрезгав глас:
-Девойче,ела си купи цвете! -
-Но,госпожо не е ли късно да сте тук?
-Късно за какво?-попита очакващо жената.
       Милена се ококори и наистина не знаеше за какво бе късно.Колко ли от въпросите,който задаваше на себе си също нямаха смисъл....!Затова не отговори,а само с треперещи ръце подаде стотинки на жената за стръкче роза.
-Хубаво ви е на вас учениците!-продължи жената.
–Да,хубаво е,но аз днес завърших.И там имахме свойте проблеми.Да може би за възрастните изглеждаха смешни,но за нас бяха огромни,но въпреки всичко бе хубаво.
-И сега какво ще правиш,красиво момиче?

-Не знам.Искам да открия щастието.Може би ще стана преуспяла адвокатка или пък телевизионна звезда.Или пък ще открия голямата любов! - И това ще те направи ли щастлива?

-А ако не това,кое би могло?Ще се боря да го постигна..нямам друг избор. -Щастието е в главите ни,дете!И се изразява в това да бъдеш човек.... Милена не я разбирашеХиляди пъти бе чувала това изречение,но не откриваше смисъла му.Като дете на новото време за нея бе важно да постига,да трупа,да бъде перфектна.Бе умно момиче,но и нейният мозък бе промит от хилядите медий,промиващи мозъците на хората казвайки какво трябва и какво не.Налагащи им да се стремят към съвършенство.И тя бе като хората мрънкащи за свобода,но робуваща на навиците си и сега откривайки на ново живота седна на все още топлия тротоар и любопитно се вгледа в жената.,която продължаваше да говори

-Щастието не е цел,а момент и ти избираш дали ще е постоянен или ще е рядкост.То се постига,когато разбереш най-важното и единствено нещо,което трябва да бъдеш,а именно да си стойностен човек!Всичко останало е по желание. Щастието е тогава,когато можеш да заспиш спокойно,когато живееш в мир със себе си.Когато хората,който обичаш са добре и когато разбереш,че то живее в нас.Сама избираш колко често ще му даваш да се изявява.
-Тогава какво са парите?Да бъдеш на положение,да работиш на хубаво място..да имаш скъпи дрехи?
–Това са неговите компоненти.Едни изключително важни неща за нашето съществуване,за това да се чувстваме добре,но и напълно недостатъчни за това да се почувстваме живи,много елементарни за да отворят съзнанието ни и да ни накарат да търсим още и още.Да,не можеш да живееш без пари.Хубаво е да си на положение,но всички богати хора ли са щастливи?Положение се купува,но положение без уважение колко точно струва и къде се продава.Защо са ти,ако не можеш да се почувстваш свободна,ако не си танцувала под дъжда,ако не си направила щастлив някого,не защото си се постарала,а заради това което си ти самата.Тогава просто няма да си живяла! Виждаш ли тази роза?Тя има нужда да бъде отгледана и да има вода,но тя съществува,защото го има,а е красива само защото е роза!Ти бъди щастлива не защото си богата,не защото си обичана или преуспяла,а защото си стойностен човек. Това е най-верният пътеводител в човешкия живот
. -Ти щастлива ли си,бабо?-тук на тротоара,късно вечерта.Сама със свойте цветя.
 -Била съм и тъжна,дете,но когато притежаваш
светлината тя винаги успява да пробие и изгони мрака.

          Милена прегърна старицата и сега искаше само да е щастлива.Искаше го по-силно от всякога!И знаеше,че ще бъде.Щеше да е царицата на съзнанието си и щеше да се бори за всичко останало. Стана и този път думите:”На добър час” не ги прие като гонитба,а като благословия.Далеч от нощната лампа и този път се сля с мрака,но не се изгуби,а беше част от него,така както бе и част от живота,от неговото училище и в първия си ден получи най-важния урок-да бъде човек!
 

        Някои казват,че животът е игра.Други го приемат за даденост.Аз ли?!-за мен той е пътека.Безспирна,неповторима!-с хиляди разклонения,наричани избор.Разклонения постоянно изправящи ни пред вечните сили на доброто и злото,на истината и фалша...а днес сред забързания ни свят,сред всички технологий,с който разполагаме все по-често сме поставени  между реалното и виртуалното!
      А ,трябва ли да е така!Не може ли времето да стига за всичко!Наистина ли живеем на място ,в което компютрите заместват улицата?!Нима ние,търсищите свобода сме станали роби на технологийте?А може би е по-лошо...Може би робуваме на навиците си!Не трябва ли ние хората да имаме помощници в лицето на интернет сайтовете,вместо да ги превръщаме в начин на живот?!
Днес,пред нас децата на новото време стой въпроса:”Кое е по-важно-да бъдеш или да споделяш?”поставен от сайта завладял света”facebook”.А аз искам да попитам,а как можеш да споделяш,ако не си?!Да-светът е огромен!От него можем да учим много и да споделяме,това което сме видяли.Можем да използваме чужди фотографий и фрази.Дори е много важно да го правим,защото чуждият труд заслужава уважение,но за нас самите като личности не е ли по-важно крачейки из житейския си път да оставим своя собствена следа?!!Неповторима!...Красива и помнеща се!...Няма ли само тогава това,което споделяме да си заслужава да бъде видяно от останалия свят?Ако сме постоянно пред компютрите си.Ако обръщаме повече внимание на стоящия в мрежата,отколкото на човека до нас в стаята животът ни живот ли е?
        И аз имам профил във facebook, дори го посещавам много често!Чрез него съм в постоянна връзка с хора,който са на минути разстояние или на часове път.Чрез хилядите му приложения показвам неща,който се страхувам да кажа на глас и често получавам интересна информация за неща,който понякога съм забравила,че съществуват.За това харесвам този сайт.Чрез него много майки са намерили отвлякани от бащите деца!Нима не е похвално?Но все пак ако не ги видят никога повече достатъчен ли ще бъде facebook?Нищо не би могло да замени реалността,дори виртуалното да е хубаво. Макар и интересно създадената лампа не може да замести лъчите на слънцето. Изящно създадената завеса не може да ни даде от прегръдките на потайната нощ!Facebook e неспособен да замести радостта от живота,а това дали той ще е пълен с потребители или ние ще излезем на улицата и ще изберем да бъдем хора го решаваме сами!
Та иживяването и споделянето трябва да вървят ръка за ръка.Те не могат да се изместят по между си.Защо трябва да са опоненти?Той е помощник на хората,но не и заместтел на живота и нека,ако понякога ни се прииска да останем по-дълго, макар да сме се изчерпали да не забравяме,че животът не се мери нито с броя на вдишванията,нито с този на споделянията,а само с минутите, който ни спират дъха!.....Та нали всичко което можем да изгубим докосваме с ръцете си,а всичко,което не искаме пазим в сърцето си!
Да бъдеш или да споделяш!Ще бъда!Ще живея така,сякаш думите са излишни....защото съм престрастена към онова чувство,което те кара да се чувстваш жив!Защото ако споделям,обезателно аз ще бъда!
Слънцето пече....побягвам...нанякъде,без да мога да се спра.Facebook приятели,елате навън!Нека общуваме и търсим новото...После ще споделим какво се е случило.Когато сме много ние определяме правилата!

 

      Сама съм,тук между четирите стени на червената ми стая.Странна меланхолия е обвила малкото ми сърчице и ме връща назад във времето.
Тогава,когато бях дете...Денем слушах приказки,а вечер гушната в топлите прегръдки на мама питъх:’’Има ли чудни земи?Съществуват ли вълшебства?!?’’,а днес когато съм едно младо,видяло малко повече момиче аз знам отговора.Чудесата съществуват!...Просто чакат да ги преоткрием.И днес,в студения февруарски ден,спомените ми бошуващи и парещи като емоцйите,който изпитах тогава ме връщат в един от щастливите,незабравими дни на лято 2010.
С голямо нетърпение и силна музика тругнахме от улиците на големия град.Музиката идваща от двете коли,с който пътувахме бе силна,смеха излизащ от нас звънак и аз....там!-пътуваща някъде из нищото.Единственото,което знаех,е че отивам на палатки.Единственото,което исках...”да се размажа”.
       Така и стана!Неусетно от шумния и забързан Пловдив ,аз се пренесох в спокойствието и гостоприемността на Родопи планина.Толкова велика бе тя!Накара ме да се почувствам така,все едно около мен е сложила броня срещу лошото.Толкова силна,че май пречисти душата ми.Така страхопочитаема,че през цялото време прекарано в нея аз бях себе си...

    Последна спирка бе чудното царство на язовир „Широка поляна”Единствената ми реакция щом слязох от колата бе „Уаллл”,а и какво друго бих могла да кажа?В просторните покой на местността ни посрещна една луда феерия от багри.Мълчах...съзнанието ми се прекланяше пред това произведение на природата.
   ............................................................................
        И все още стоях и гледах.Просто хранех очите си.Времето тук май бе спряло...Въздуха-чист и кристален миришеше на младост и за първи път от много време аз се чувствах жива!
   Момчетата опънаха палатките,извадиха маса и столове,за който дори не знаех,че има.Надуха лодка и шегите продължиха.По едно време телефонът ми звънна.Мама!Попита добре ли съм...Не знаех какво може да ми е.Та аз бях на място от приказките,но просто отговорих:’’да’’ леко отдалечила се от масата.
 Затворих,но продължих да вървя.Гледах дърветата.Бяха изящни!-зелени..облякъни в китна,пъстра премяна.Облаците спокойно си стояха-памукови и нежни.Заедно се наслаждавахме на тази магия.Аз от широката поляна,а те от лазурното,синъо небе.Да,разбирам ги.Защо ли би им било да си тръгнат?Накацали по клонките птици,високо и нежно извиваха гласове,а язовира,който стоеше пред мен сякъш носеше душа...Колко ли тайни пази ревниво?Тази нощ щеше да узнае и нашите!
   Велика е майка България!Велик е и Пенъо Пенев,когато е казал:”Човекът е човек,когато е на път.”В онзи момент въпроси като:”Защо не помня кога съм посяла дърво?” и мисли като „Ако откъснеш стръкче трева,цялата вселена потръпва!”имаха огромно значение.Имат и днес.
Тогава и аз самата станах по-добра.Ако сега и Вие решите скоро да посъдите дърво,значи найстина до всяко добро същество...застава поне още едно....
Бавно се върнах към масата.Бе паднала ноща...Сред дивото вдигахме наздраве след наздраве.Песни озвучаваха гората .Привлякън от щастието ни ,нестихващ,луд дъжд танцуваше заедно с нас.За момент аз дори бях по потник.Явно щом си в приказките,с правилните хора дори студът не е толкова страшен.Невъзможно му бе да спре щастието ни!
После малко сън,но найстина се чувствахме бодри,щом станахме.Едни още допивахме кафето си,други вече пускаха въдици.Нямаше помен от проливния дъжд.Сега слънчо печеше над нас,а вековни дървета ни пазеха сянка.Ето защо в българската литература гората е толкова важен елемент.Тя е била дом за онези страшни хайдути!Те са се кланяли на нея.Сега го правех и аз...Тя може да бъде дом,ако познаваш нея и спазваш законите й!
   Легнали на поляната час и половина слушахме виц след виц.Корема ме болеше от смях,а непосредствено след това моята реакция: „Я!Виште!Самолет...” разсмя всички.Явно,макар и не на края на света,аз се чувствах точно там.Тук бе царството на хармонията и свободата.Нямаше значение колко е часът или кой какъв е!
   Попитах някой знае ли легенди за това място.Никой не знаеше,но аз си мисля,че някога язовирът е бил някой момък,а гората лична мома...Може би тяхната любов е била силна и днес е останала във вечността,такава каквато е виждаме.Той и дава от водата си....Тя му пази сянка и чудото го виждаме и днес,тези който сега пишем историята.

   И още смях и танци.Още една луда нощ,в която се казаха неказвани неща.Малко сън...кафе и време за тръгване.”Не искам се чуваше през минута” от някой.Не е лесно да кажеж:”Довиждане!”,на място,на което си себе си.Трудно е да се завърнеш в реалността,където макар и още почти деца всеки има свойте проблеми.
И все пак...Имаше”трябва”Така се сбогувах с китната природа,кристалния въздух и приближилото се небе.Казах „Чао” на птичките,на шума от листата и на мъдрия,потаен,вечно буден язовир.Тръгнах си толкова безмлъвно,колкото и бях дошла.

           За два дена успях да осъзная неща,който знаех от години.Искам да обикалям из света,но България е моята родина.Тя е страната,чието име ще славя!За да обичаш родината,трябва да е познаваш....Ако ти е обикнеш ще накараш и други да е обичат...Защото тя е прекрасна!!!!!!

В последните си минути получих шишарка...Тя и днес стой на бюрото ми срещу мен.Дори сега е виждам...Ценна е за мен.Тя е едно от нещата,който са одеяло за душата ми когато е студено...
Затворих вратата на колата...И тръгнахме!Бързо стигнахме в Пловдив......Май ми се стори много по-бързо от отиването!

На вратата  ме посрещна мама.”Хубаво ли изкарахте?”-попита тя.”Незабравимо...”-отвърнах аз,отново сгушена в топлите и прегрътки.

 

 

                                  

   

 

    Родена съм на една древна и кръстопътна земя,в красив,наситен от емоций майски ден.  

    Ден напоен от чистотата на изсипал се дъжд,но и погален от усмивката на слънчеви лъчи.

Това и закрилата на Бог ме правят един  малко меланхоличен,но много усмихнат и щастлив човек,а днес деветнадесет години по–късно,ако някой ме попита:”На кого приличаш?”без да се замисля ще отвърна:”На Пловдив!-моят роден град!”
Та аз съм пораснала из широките му улици и съм се изграждала като човек години наред така както той го е правил.Преживял е всичките ми чувства и навярно за него аз приличам на вълна разтапяща се в гостоприемното,вечно вярно на нея море.

И да!–аз искам най–доброто за моя град,но не спирам да се питам кое е то?!А може би...незнам.Та то не е само едно,а е съвкупност от идеи,мечти и хора,но съм наясно какво искам аз за Пловдив.                                 
     Моята мечта за това място е тук да живеят повече стойностни хора,защото не градът прави човека,а човекът прави града.                                                                                                                                                                       

Ако всички,който живеем тук сме по–амбициозни и по–отговорни ,уважаващи както писаните така и неписаните закони,няма ли да има по-малко плачещи деца,по-малко захвърлени животни.Няма ли ние самите да се чувстваме по-щастливи,а Пловдив да е горд като непроницаемата зима,красив като пъстрата есен,горещт и весел като самото лято,свеж и чист като бялата пролет!

Ако повече хора се борят да оставят следа,ако до всяка следа някой остави още една Пловдив ще пребъде,а нали

            Богат е този,който дава,

            А даващият не беднее

            Щом обич от сърце раздава

            Човек блести,а не бледнее!

 

   Всички заедно да блеснем,градът ни да сияе.Той го заслужава.Древен и вечен!Усмихнат,сияен,–това е моят град.Нека стане културна столица на България.Искам всички таланти тук да се чувстват като у дома си.Само докоснатите от Бог имат силата да правят изкуство!какво повече ни трябва да ги подкрепим?

Нека вместо дрехи по терасите да има цветя и гордо да се вее българското знаме нека всеки дошъл тук да остави част от сърцето си.

Пловдив е едно от цветята на България,нека ние гражданите  на този град сме неговата почва,защото е жестоко сред бурени да бъдеш цвете!

Ние сме лицето на града и той започва от нас!А каква е твоята мечта за Пловдив?

Протягам ръце към лазурното,нежно небе.На тази земя искам да изживея живота си.Нека пловдивчани застанем зад каузата градът ни да се превърне в магия.

Нека Бог пази Пловдив!

Бог да пази България!

                                                         

 

                         Събуждам се и само искам да те видя.Обръщам се но те няма.Оглеждам се!-и нищо...
Защо ми е толкова студено?Защо душата ми е пуста?Разпилените ми коси са като сърцето ми.Постелени на хиляди места,точно като сърцето ми,което ти разби!
Издуха го,като вятър.Силен,непоколебим и безмилостен и дори незнам накъде си се отвял сега...!
      Да те искам без да те имам-това ли искаш от мен?Да те гоня без да мога да те хвана...Това ли те прави щастлив?
И часовете минават,а още си само илюзия.И днес ще чакам да заспя за да мога да се усмихна.Да почувствам спокойствието ти,да си припомня,че можеш да бъдеш тих и топъл...
После отново ще си тръгнеш.Ще обикаляш и летиш около мен,а аз ще се питам:"А сега на къде?В каква посока ще завъртиш моя живот?!- и ще продължавам да те обичам,различен-като вятъра!...
  

    Мрачно е,а тя е в мрака....Чакана,желана!Тайнствена е и самата тя е тайна!-позната,но неразгадана.
    От всичко иска да опита,защото и е интересно и ако и хареса дори не я интересува колко всъщност може да е вредно.
Тича-силна и безпирно към купоните и шумнотата и интриги търси във всяко действие,защото мрази правилата!
Не всеки я харесва,но мечтаем да приличаме на нея,защото е уверена и горда като роза сред тревата.
И дори когато си отива е грациозна,защото да царува е нейният подарък от живота.
И да ноща е тя....ако бе жена щеше да е най-добарата!